国際日本武術空手道 | International Japan Karate-Do Association

Karate club Lotos, Mezdra

Интервю с Лъчезар Ненов в Монитор 2016

Интервю с Лъчезар Ненов в Монитор

Шансовете на тима ни за световното в Бургас са отлични

Бойко Оков – петък, 07-10-2016 – 15:00

Лъчезар Ненов е основател на Българската федерация по карате през 2005 г., която от 2011 г. е регистрирана като Българска федерация Шотокан Карате До. Сега е неин вицепрезидент и главен инструктор. Притежава 6-и дан на IJKA (Международната японска карате асоциация). Роден е през 1972 г., завършва НСА „Васил Левски“ с образователна степен магистър и специалност „Треньор по карате до“. Притежава отличия и награди от престижни турнири като Световната купа, европейски първенства и др. Преподавател в НСА в периода 2008-2009 г. Бил е треньор в Централната армейска спортна школа (1994 – 1998 г.), главен треньор в ЦСКА „Бойни спортове“, технически директор на JKA за България. Удостоен от президента на Шотокан карате до на Обединените Нации с почетен знак и грамота за специални постижения и принос в развитието на шотокан карате до. Председател на младежката техническа комисия на SKDUN (Shotokan Karate Do of United Nations). Капитан на международния инструкторски курс (Kenshusei) на IJKA (International Japan Karate Association).

 

- Г-н Ненов, България за първи път е домакин на световно първенство по Шотокан карате до. Каква е стойността на това признание за страната ни.

- Световното е от 7 до 9 октомври в Бургас, в зала „Младост“. На шампионата миналата година кандидатствахме за европейско първенство, но ни го взе Германия, а на нас ни дадоха световното. От 3-4 години кандидатстваме за големи турнири и най-после бяхме удостоени с такова домакинство. За първи път участвахме на световно през 2004 г. и взехме трето място при жените. Оттогава не сме пропускали. Първият ни златен медал при децата е през 2007 г., през 2010-а имахме златен медалист при младежите – Александър Стоянов от „Янтра“ (Гб), което беше големият ни пробив. В последните години сме с по 7 златни медала за мъже и жени, само през миналата година имаме 11 отличия от световно първенство. Така че признанието ни не е случайно. Като добавим и организационния ни опит от европейското 2005 г. и става ясно, че изборът е заслужен.

- Какви са цифровите измерения на това първенство?

- Ще участват към 1500 състезатели във всички възрастови групи, а страните участнички са над 40. Имахме проблеми с визите на някои спортисти – от Сирия, откъдето чакахме 26 души, Конго, Пакистан, Алжир, Нигерия. Въпреки че ги познаваме и дадохме гаранции за тях, ситуацията в Европа възпрепятства пристигането им. Понеже има много деца, с тях идват и родители. Отделно са треньорите и техническите лица. Та се събират над 3000 души. Преди първенството станахме нещо като туристическа агенция с настаняване, придвижване на делегациите (някои кацат в София). В зала „Младост“ ще се играе на 7 татамита цели 3 дни.

- А защо избрахте точно Бургас?

- Когато кандидатствахме, у нас имаше само една голяма зала, годна за такова състезание - „Арена Армеец“. След като супервайзърите прегледаха зала „Младост“, я одобриха. Но Бургас не е случаен избор. За него има голяма заслуга и общината, която ни е помагала неведнъж. Местният клуб „Ронин“ е организатор на силен турнир. А и беше важно да има летище наблизо.

- Какви са шансовете ни на това световно първенство и домакинството фактор за успех ли е?

- Ние ще имаме около 100 участници, защото играем във всички възрастови категории. Повечето са деца. Отборите ни са много добре подготвени, имаме много добри инструктори и треньори. Всички минаха през три лагера това лято. Канихме и прочути специалисти и майстори на семинари и лагери, като Садашиге Като, Бруно Колер, Назим Куртович. И срещите бяха много полезни. Шансовете ни за медали на световното са много големи. Повече в кумите, отколкото в ката. И в момента реално сме световна сила. Казват, че у дома и стените помагали, но на това няма да разчитаме. При нас най-важно е, че е изградена основата. И тя се дължи най-вече на работата в клубовете. На национално ниво остава да се уточнят някои детайли в тактиката, да се изпипат подробностите, но там не се учи карате.

Лъчезар Ненов е щастлив, че много деца се обучават в шотокан карате до.

- Каква е разликата между шотокан и другите видове карате?

- В стила на WKF (Световна карате федерация б.р.), който доминира в Европа и стана демонстративен олимпийски спорт, се играе безконтактно. Ударите спират на 5-10 см от главата на противника и се използва специална защитна екипировка. Така се спазват олимпийските правила за безопасност. Но е някак странно. И движенията са някак неестествени. При шотокан ударите в главата са на полуконтакт, а в тялото – на цял. Точкува се на завършващ удар. Например се присъжда ипон (пълна победа), ако изкараш въздуха на противника с удар в тялото. Не се толерира естествено преднамерената грубост. Ние не се борим за олимпийско признание. Така се спазват и традициите.

- А каква е популярността ви на фона на такава конкуренция при бойните изкуства?

- Когато се регистрирахме през 2011 г. в Министерство на спорта, бяхме 15 клуба, а сега сме 34. При нас са картотекирани около 2000 души. В други стилове залагат само на високото спортно майсторство – при мъже и жени. При нас обаче работим много с децата. Един състезател във WKF се създава за 1-2 години, а в шотокан – за десет.

- Как работите с малките. Продължава ли азиатската тенденция с безкрайни повтаряния на упражненията а неизпълненията да се наказват с лицеви опори?

- Манталитетът у нас е много различен. Вярно, не сме японци. Но един от моите японски майстори казваше, че трябва да се опитаме да пречупим всичко през нашата култура. При малките, в детските градини и в училищата, всичко започва под формата на игра. Изграждането на система за самоконтрол чрез наказания не винаги е най-добрият подход. Дори при японците нещата се променят. Наскоро четох, че треньорът на японските джудистки обявил, че вече няма да налага състезателките си с шинай (бамбуков меч в спортното кендо б.р.), когато не е доволен от тях. Но после се оплака, че без шинай резултатите паднали доста. При нашите деца ние в крайна сметка целим да започнем вътрешното им изграждане като личности, което е много по-трудно и по-ценно от спортните умения.

- Не зависи ли това от манталитета им?

- Във всяка група от детската градина още има едни по-палави деца и работата на треньора е да ги разпознае. И ги прави свои помощници, отговорници на групата. Отговорността ги кара да престанат да се правят на клоуни. А после постепенно се превръщат във водачи.

- Вие не сте голям любител на спортните аспекти на карате. Къде всъщност е истината?

- До 1993 г. тренирах у нас, но реших да опитам нещо по-различно, нещо, което бях чел в книгите за карате. Тогава дойдоха за първи път японски майстори покрай празниците на японската култура. Тейджи Касе, над 70-годишен ме впечатли с техниката, силата, характера си. През 1995-а отидох на семинар в Охрид със сенсей Садашиге Като, сега 9-и дан. Участвах в занятията на черните колани, но поисках да тренирам и с „цветните“ - с малките. Човекът обясняваше най-детайлно техниките, как работи тялото при тях. И представите ми се обърнаха на 180 градуса. Оказа се, че съм се занимавал с глупости и трябва да започна всичко отначало. Тренирали сме на базата на имитации, които не разбираме.

- Е, какво пречи спортът на карате?

- Организационно у нас то може да съществува като спорт, с регистрация в Министерство на спорта, със състезания и подготовка на спортуващи, за които се отпускат някакви средства. В Япония обаче е регистрирано в Министерството на образованието. Защото го смятат за наука и образователна дисциплина. В спорта целта е да побеждаваш противника, после следващия. Накрая ставаш световен шампион. И това е върхът. Нататък няма къде да се развиваш, освен ако не започнеш да работиш върху себе си. Да ставаш всеки ден по-добър от предишния. Тогава няма край – пътят няма граници. Самоусъвършенстването на тялото и характера е истинската цел на карате до. Но малцина са тези, които тръгват по този път. Карате шотокоан става спорт едва след смъртта на създателя му Гичин Фунакоши през 1957 г. Тогава е първото състезание. Той не е позволявал да има такива. Защото всеки спортен регламент ограничава силно всяко бойно изкуство и го прави елементарно. Например сега над 90% от техниките не влизат в спортната версия на карате. На практика там се прилагат 5-6 техники. Е, аз винаги казвам на моите ученици: „Хубаво е да се посъстезавате. Да опознаете непознати противници, да проверите психическата си устойчивост, но успехът на състезание не трябва да става самоцел.“

- Е, как в живота може да помогне пък тръгването „по пътя“?

- Имах един много добър приятел, музикантът Васил Генов, за съжаление вече покойник. Той вървеше по този път. Преди години изнесе концерт в НДК, като свири 3 часа Шопен без да погледне една нота. Питах го как се постига това. Каза, че с 11 часа работа на ден. Каквато е една от максимите в шотокан. Концертът обаче не беше посетен от много зрители и мина без особен медиен шум. И тогава Васил ми каза: „Шопен и Шотокан са елитарни неща. Не всеки може да ги разбере.“

- Затова ли девизът на всички бойни изкуства е „Пътят – не целта?

- Да. Усъвършенствайки себе си, ти имаш шанс да усъвършенстваш света. А начинът да го правиш е: „Работа, работа и така всеки ден.“